Премиера на Стихосбирка и Роман в НДК

Лирично – прозаичен празник ще събере почитателите на съвременната литература в ранния съботен следобед на 23 ноември в „Студио 5” на НДК. Началният час на събитието е 15:00. 

Негов организатор е Международна асоциация за българско изкуство по света. Поетичната книга на талантливата Мария Янакиева със заглавие „Срички по вятъра” и романистичното съ-авторство на интригуващия дует - Ива Касабова и Филип Данчев в „Да бъде приключение” ще бъдат представени премиерно пред публика. Водещ на вечерта ще е поетесата Даниела Капинчева, а гост– изпълнител ще е композиторът Иво Николчев, чиито композиции ще допълнят по неповторим и запомнящ се начин романтично– приключенската атмосфера. Това е втората по ред поетична книга за Мария след излязлата през 2012 година „Диви цветя”. Мария е позната на почитателите на мерената реч още като инициатор и организатор на четиритомната за сега поредица от поетични сборници с благотворителна цел – „Приятели в поезията”. За Ива и Филип това е дебютна книга, плод на съвместната работа на тандема благодарение на модерната и вече широко разпространена скайп комуникация, заради факта, че Филип живее и работи в София, а Ива – в Пловдив. Публиката познава писателския почерк на всеки от двамата автори от множеството им разкази, публикувани в личните им блогове. ”Да бъде приключение” е само началото на едно дълго и ползотворно многотомно приключение, което планират писателите. А вие, ако все още гоните срички по вятъра и жадувате за приключения, споделете с нас вълнуващата двойна премиера!

"Да бъде приключение" и Ива Касабова

Ива Касабова е автор както на множество разкази, така и на романа “Да бъде приключение”, написан съвместно с Филип Данчев, когото Ви представихме преди дни. Ентусиаст, който гледа на живота с любопитство и е любопитна за всяко ново достижение в почти всяка една област на човешкия дух, Ива не се отказва от надеждата си, че хората в България могат да живеят много по-щастливо, ако престанат да се сравняват с когото и да било и се обърнат към своите корени. 

 От какво черпиш вдъхновение за творчеството си? 

Не предполагах, че един такъв въпрос ще ме затрудни да отговоря, но действително ми е трудно да посоча конкретен източник на вдъхновение. Винаги съм си се представяла като разказвач на истории, който би се радвал ако някой се заслуша в разказа. Ако освен това се развълнува или замисли над историята, това вече е истинско постижение. Някои от историите ги измислям, други наблюдавам в реалния живот, а понякога съчетавам реална случка с въображаема за повече въздействие. Ето сега дори мога да кажа спокойно, че хората, типажът им, е един от източниците на вдъхновение. Например в разказа “Из дневниците на несподеленото” има определен типаж хора. Разбира се историята е измислена, но терзанията на героите могат често да се срещнат в хората около нас. Друго, което би ме накарало да напиша дадена история, е определено състояние, както в “Падналият ангел”; чувството на несигурност, сломеният дух, както и неразбираемото и необяснимо чувство – любовта. “Любовта е състояние на духа – му казваше ангелът, а той все не я разбираше и продължаваше да пита...”. 

 Има разбира се и моменти, в които просто изпитвам необходимост да напиша нещо, без да имам предварителна идея. Тогава просто взимам двама – трима или повече герои, представям си ги как изглеждат и ги забърквам в някаква история. Така се роди разказът “Да свалим картите”. Мога да кажа, че това е най-забавния начин на писане, като децата когато играят с играчки и си фантазират разни случки, за да се забавляват. 

 Кога и как започна да създаваш своите произведения? 

 Всъщност първите ми опити са още в тийнеджърска възраст, но не бях постоянна и нямах време за писане. Тогава много преувеличавахме, измисляхме, доукрасявахме разни лични случки, за да е по-интересно като си говорим. Може да се каже, че тогава съм измислила и първите си разкази с неочакван край, както и много тийнеджъри по света вероятно, но аз действително се опитвах да ги запиша. Е, тогава така и не ми остана време. После изоставих тази идея и животът ме завихри в друга посока – работа, семейство, дете. След раздялата с бащата на сина ми имах достатъчно време за писане. Синът ми беше малък, лягаше си рано и аз пишех своите истории вечер. Истинският стимул обаче дойде неочаквано. Попаднах на един разказ на Стефан Кръстев в blog.bg, който ме впечатли. Тогава създадох и своя блог. Публикувах няколко кратки истории и се изненадах, че предизвикват интерес или дебат. Спомням си, че Филип Данчев, с който сме съавтори на романа “Да бъде приключение”, беше един от любителите на историите ми. Той много ме е окуражавал да пиша и продължава да го прави. 

 Какви са темите, които влагаш в творбите си? 

Темите? Ами темите, може би са най-експлоатираните в изкуството: за любовта, приятелството, ревността, недоверието, изневярата... да кажем, че са чисто човешки, но те не са в основата. В основата на историята за мен е важен героят, неговите чувства, мисли, философия, постъпки, подбуди, заблуди, дилеми... С Филип често сме си приказвали, че, според мен, ако няма някаква труднорешима дилема пред героя, историята не е достатъчно интересна. Хубаво би било читателят да се запита как би постъпил самият той, ако беше на мястото на героя, но не всички истории трябва непременно да имат такава задача. 

 Вярваш ли в нещо и в какво? 

 Вярвам в Бог. Вярвам, че таланта, мисълта и въображението са божията частица в човека. Изкуството само по себе си е резултат на този Божи дар, с който човекът е привилегирован. Е, някой е надарен повече, друг по-малко, но човек без такъв дар няма. Затова винаги съм смятала, че когато човек влага част от себе си в своята работа – независимо дали е шивач, обущар, създател на мебели, че дори и търговец – е надарен с инструмент от Бог, благодарение на който твори. Затова е непонятно за мен да се използват даровете за създаване на разруха и унищожение – оръжия, системи за ограбване на хората, механизми за влияние и манипулации и т.н. или както му казвам “злият гений”. Има разбира се различни философии и дуалистични учения защо едни хора използват ума си за добро, а други за зло, но за мен творчеството в човека е Божий дар, който едни използват, а други пропиляват. Филип има история на тази тема, засегнал я е в разказа си “Невъзможност”. По тази причина и съм убедена, че човек е най-щастлив когато работи това, което му се отдава най-добре и се чувства във вихъра си. Най-ужасното престъпление, което може би родителите извършват, е да ограничават творчеството в децата си – разтуряло, блуждаело, не си учело уроците, защото пак се е занимавало с “глупости” и прочее – е може би възпитателно за съвременния светски човек, но е необходимо на децата, за да открият какво наистина им харесва и умеят да правят. Аз съм печатар по професия и харесвам работата си, чувствам се във свои води; за писането не мисля, че съм кой знае какъв талант в сравнение с други автори, но със сигурност ми харесва да пиша. Така, че дали като хоби, дали като професия, човек би трябвало да използва въображението си и да не се съмнява, че е създаден творец, а щом е творец трябва да твори. 

Кои са любимите ти автори? 

 Не съм се замисляла за авторите като цяло. Имам по-точно любими книги: “Малкият принц”, “Параграф 22”, “Пилето”... Тери Пратчет е един много интересен автор със страхотно въображение и чувство за хумор. Трудно ми е да определя някой като любим и по-малко любим или просто харесван. Всичко зависи от това какво ми се чете според настроението. Може да бъде фантастика или фентъзи, криминален роман или ужаси и ако ме впечатли книгата, значи авторът си е свършил работата. Например изчетох “Хари Потър” с интерес, но не бих се впуснала да чета всичко на Джоан Роулинг, само защото ми е харесала историята за малкият магьосник. Всяка книга ме пренася в свой собствен свят, в който преживявам нещо вълнуващо или не чак толкова, затова стилът на автора е по-малко значим за мен, отколкото историята, която е разказал. Разговарях веднъж с човек, който непрекъснато чете и когато му казах всичко това, той ме определи като потребител, а не, да речем, като ценител. Вероятно е прав, но аз съм много откровена, когато става въпрос за изкуство и ако някоя картина не ми харесва, не се притеснявам да го изразя, независимо, че всички смятат художника за гений. Може би така: както творецът твори според възможностите си, по същият начин и публиката го оценява според възможностите си и не мисля, че лицемерието може да промени това. 

Необходимо ли е да се спазват определени правила и норми в изкуството?

 Предполагам, че би било добре да се спазват определени правила и норми, но аз не ги спазвам, защото не ги знам. Филип беше намерил материали за творческо писане и имаше упражнения, за да се развият уменията на желаещият да пише. Опитах едно – две упражнения и нищо не се получи. Не мога да внимавам за нормите и правилата и това вероятно е грешка. Затова нямам нищо против историите да преминават през сериозна редакция от хора, които имат необходимите знания, за да се подобрят творбата. Така или иначе, със или без правила и норми, всеки човек има свой собствен почерк. Моите правила са три: историята трябва да има начало, среда и край. Началото трябва да е интригуващо, за да подтикне читателят да чете по-нататък, в средата трябва да се изложи основното, а в края – развръзката. Въпреки че много от историите си оставям с отворен край, не мисля, че имам такава, която внезапно свършва и не се разбира какво се случва на финала. Отвореният край е например, когато героят попада в болница, но дали ще излезе жив от нея, предоставям на читателя да реши. Обичам да оставям по малко надежда, че може да стане някакво чудо и героят да се измъкне, пък макар и на косъм. В “Да бъде приключение” е описано това чувство, когато героинята иска да доразвие края на историята, която й разказват, защото се надява, че нещата могат да се подредят по по-благоприятен начин. Така че нека читателят допише края както му се иска да бъде, дори го демонстрирах в блога си преди години когато един от читателите беше останал разочарован от края на “Да свалим картите”. Тогава специално за него написах още един край, като продължение, за да му покажа, че не е задължително историята да свърши точно сега и точно така, както съм я завършила, а може да си я пресътвори. 

 Какво е мнението ти за съвременното българско изкуство?

 Мнението ми за българското изкуство е, че няма достатъчно поле за изява. То все още е заложник на протекции и спонсори. Има страхотни музиканти например, които свирят по клубове, но нямат път за развитие. Има много творци, които се реализират отвъд границите на България, но тук никой не чува за тях. Българското изкуство е по-живо от всякога. Хората творят и има наистина страхотни таланти. Интернет е едно добро поле за изява, но липсва професионалната помощ за развитието на таланта на даден автор. При писането например това са редактори, критици, хора, които би трябвало да дадат професионален съвет, за да помогнат на твореца да се изгражда и развива. Но в България почти във всичко е така. Хората

са самоуки в много области на живота, може би защото все още не сме погледнали на тази професионална помощ като на инвестиция или пък няма изградени механизми по които да се финансират, издирват и тласкат напред бъдещите хора на изкуството. В повечето случаи се търси бърза възвращаемост на капиталите и затова се набляга повече на онези продукти, които се доближават като стил до вече хитови и добре пласирани идеи. Изключително много се дразня когато някой български певец бъде сравнен с някой чуждестранен, например да нарекат Тони Димитрова – българската Джанис Джоплин заради специфичния, дрезгав глас, но като оставим тази единствена прилика, която дори не е съвсем пълна, защото Тони Димитрова има по-плътен глас, двете певици нямат нищо общо като стил, тематика и темперамент. Тони Димитрова има свой собствен репертоар, глас и талант и може да постигне много на световните сцени. Затова съвсем не е нужно да се сравнява с когото и да било, сякаш е нечия имитация. Изобщо, българското изкуство трябва да си създаде свой собствен характер. Нима латиното, регето или който и да било стил търсят начин да угодят на пазара? Те са такива, каквито са и пазара ги иска точно защото са такива, каквито са. Има много примери, в които се изумявам на парадоксите, на които ставам свидетел. Например скоро гледах американски филм – “Колибри”, в който за музикален фон имаше българска народна музика. В същото време в българските филми се използва чужда музика, това може да се види дори на трейлърите на филмите. Нека си припомним също, че най-доброто ни представяне на Евровизия е през 2007 г., когато Елица Тодорова и Стоян Янкулов спечелиха пето място с песента си “Вода”, което е жив пример за това, че българското изкуство може да бъде харесано и без да се стреми да имитира успешните вече продукти. Живеем във времена, в които до голяма степен идеите са изчерпани и точно затова мисля, че България има много какво да даде на света – тази специфичност на гласовете, съчетанието на богатия български фолклор с други стилове или импровизации, изпълнени с много музикалност, защото такава не ни липсва. Ниското ни самочувствие обаче или липсата на опит и изобщо цялото това самоучение и напипване на нещата на принципа проба – грешка, а може би и недостатъчното финансиране на изкуството, сякаш не ни позволяват да поемем риска да правим това, което смятаме че можем най-добре и така, както на нас ни харесва. Надявам се, че скоро ще спрем да се интересуваме какво мисли светът за нас и най-накрая ще се разгърнем и осъзнаем с какво безценно богатство разполагаме, а именно много талантливи и способни хора. 

 Някои от разказите на Ива Касабова http://malkiatprintz.blogspot.com/

 Можете да откриете Ива Касабова и Филип Данчев във Фейсбук:

https://www.facebook.com/IvaKasabova.FilipDancev

Филип Данчев и романът му - "Да бъде приключение"

         Днес ви представяме Филип Данчев – един съвременен писател в началото на своя творчески път, с множество разкази и вече издаден първи роман през юни т.г. – "Да бъде приключение", написан съвместно с Ива Касабова. Предстои издаването на следващия му роман „Глупакът от Монсегюр”, както и сборник с исторически разкази „И Рим остана свободен...” .  По образование е с френска филология, а по професия – водещ на новини в БНР.

В това интервю можете да се запознаете с неговата творческата личност.

Здравей, Филип. От какво черпиш вдъхновение за творчеството си?

Здравей. По принцип всяко нещо може да ми послужи като стимул за писане, да предизвика вдъхновение. В моя случай много зависи от това, дали става въпрос за разказ или за роман. Разказите ми например са вдъхновени предимно от случки, които съм наблюдавал във всекидневието, в живота край мен. Това може да са хората, преминаващи през един подлез, пресрещани от момиче, което раздава листовки (както се роди „Вечер над града“), жена на улицата, която изостава от кавалера си, който пък изобщо не забелязва, че тя е изостанала от него (точно това използвах в „Проверката“), някоя легенда, която ме е впечатлила и съм преработил през своя си мироглед (такива са „И Рим остана свободен...“, „Тезей“, „Зама“) или нещо, което съм преживял сам (например „Щастливецът“). Понякога може дори да е някаква философска идея – макар че това определение ми звучи твърде сериозно – както стана със „Свободната воля“, „Лудост“ или „Човекът без мнение“. А може дори да е представа или картина, която се е появила в ума ми, както се получи с разказите „Целувката“ и „Балада за един несретник“. Във всеки случай при разказите вдъхновението идва от някакъв относително мимолетен стимул.

При романите е по-различно, доколкото първо се появява идеята, която ме интересува, която е привлякла вниманието ми трайно и след това, започвайки да я разработвам, постепенно идва и вдъхновението. За „Да бъде приключение“, който написахме съвместно с Ива Касабова – съмишленик в писането, водещата идея беше силата на въображението, благодарение на която човек може да постигне много, да преживее невероятни неща, независимо от конкретното си битие, което понякога може да е доста объркано. При всички случаи вдъхновението е на основата на нещо, което по един или друг начин ме е впечатлило, а за мое щастие все още наблюдавам света с любопитство и широко отворени очи.

Кога и как започна да създаваш своите произведения?

Някак на шега. Или по-точно – от любопитство, да видя дали ще ми бъде интересно и как ще ми се получи. Това стана относително късно – бях на тридесет и пет или тридесет и шест. Тъй като винаги съм обичал да пиша писма и приятелите ми винаги бяха възхитени от тях, от начина по който ги пишех, един ден се попитах какво ли ще стане, ако се опитам да напиша разказ. Опитах и не се получи зле. Разбира се, далеч не беше добър, но тогава усетих, че ми е приятно да пиша не само писма. Същевременно си давах сметка, че имам много да се усъвършенствам. За мой късмет попаднах в интернет на онлайн-курсове за творческо писане, които бяха организирани от „Barnes & Nobles“ (за съжаление тези курсове отдавна са прекратени) и се регистрирах. Английският ми далеч не беше на добро ниво, но можех да чета спокойно. Всеки курс беше разделен на осем лекции, които биваха обсъждани от участниците. Към тях имаше упражнения за курсистите, които също се коментираха. Практически не участвах, но четях всичко, което се правеше, попивах всеки един съвет или идея. Впоследствие попаднах на една чудесна книга на същата тема: „Курс за творческо писане“ от Йосип Новакович, в която също могат да се открият ценни идеи. Самият Новакович започва книгата си с думите, че на всеки съвет трябва да се гледа като на идея, а не като на правило; че всеки трябва да изпробва дадените съвети, да прецени дали те му подхождат и ако почувства, че те не са за него – да ги отхвърли с чисто сърце. През цялото това време продължавах да пиша разкази, като се стараех да прилагам наученото по начин, който да ми подхожда, да експериментирам, за да усетя стила, в който се чувствам най-добре. Това е и причината сред разказите ми да има и такива на историческа тематика и любовни, и чисто житейски истории, но и фантастика, фентъзи, някои с по-философска насоченост.

И тъй като вече имах натрупани разкази, реших, че ще е добре да ги кача в един блог, поне да видя как ще бъдат възприети от хората, които са най-добрият критерий. Речено – сторено. Малко бях изненадан, че започнаха да се приемат добре. Постепенно се запознах и с други хора, които също пишеха разкази. Един от тях беше Ива Касабова, с която си допаднахме като интереси, като теми, започнахме да обменяме идеи, да си помагаме, докато се стигна до написването на няколко съвместни разказа. Някак си от самосебе си се появи идеята да напишем роман. В началото започнахме почти на шега, някак без самите ние да вярваме, че ще имаме силата и умението да го завършим. Обмислихме идеята, спряхме се на тема, която вълнуваше и двама ни, изградихме структурата и започнахме да пишем. Оказахме се добър тандем, доколкото се допълвахме чудесно, единият издърпваше другия, когато попадне в криза, после другият издърпваше първия. Постепенно започнахме да гледаме на работата си все по-задълбочено, да изпиваме все повече и повече отделните сцени, докато накрая романът беше завършен. Сега работим върху втория си роман, който е пред завършване.

Какви са темите, които влагаш в творбите си?

Както споменах, темите са най-различни. Любопитен съм към света, интересувам се от доста неща и всяко нещо може да ме вдъхнови. В крайна сметка обаче всичко опира до хората. Единствената тема са хората. За тях разказваме, за тях пишем. Та какво по-интересно може да съществува от човешките взаимоотношения в необятната им палитра? Дали темата ще са взаимоотношенията в една любовна двойка или между двама приятели, дали ще е борбата за постигането на някаква мечта, дали ще става въпрос за духовно израстване – всичко е до хората и взаимоотношенията между тях. Може да се каже, че донякъде бягам от всекидневната проблематика, доколкото животът ни не е лек и така или иначе ние го живеем всеки ден. Всеки ден се сблъскваме с него и с грозната му страна, а когато човек отваря една книга, било то роман или пък просто се спира на някой разказ в блога ми, той най-вероятно иска да избяга именно от трудното си всекидневие, да помечтае, да се пренесе някъде – било във времето или в пространството, да изживее нещо приятно. Разбира се, „приятно“ не означава „лековато“. Във всеки случай винаги се старая да внеса някаква светлинка, да дам някаква надежда, че може да се живее и по-добре, че можем да направим живота си поне малко по-хубав, по-красив.

Иначе като жанр... според мен всичко е до голяма степен изграждане на среда. Вземете например филма „Междузвездни войни“. Заменете космическите кораби с коне, лазерните оръжия – с пищови, лъкове и стрели, а Звездата на смъртта – с форт и ще получите един класически уестърн. Мисълта ми е, че една и съща история може да се пресъздаде както в средновековна атмосфера, така и в съвременна среда и да носи едно и също послание.

Вярваш ли в нещо и в какво?

Според мен вярата и надеждата винаги съдържат в себе си доза неверие. Предпочитам убедеността. Когато човек е убеден, той не вярва, а знае, сигурен е; докато когато вярва... едно е да кажеш: „Вярвам, че ще си взема изпита“, друго е да кажеш: „Убеден съм, че ще си взема изпита“. Та ако говорим за убеждения, убеден съм, че човек може да постигне много повече, отколкото е в състояние да си представи, стига да отхвърли съмнението на хората, които неминуемо ще се появят с изрази като: „Да не мислиш, че е толкова лесно?“, „То, ако ставаше така, всички щяха да са го направили...“, „Къде ще се мериш с този или онзи?“ и всички подобни семена на съмнението. Докато човек не опита, няма как да знае дали наистина даденото нещо е невъзможно (разбира се, едва ли някой в България дава зор да стане президент на Съединените щати, например). Естествено, че има фактори като възраст, които действително не позволяват много неща, но въпреки това съм убеден, че повечето ни човешки мечти са напълно осъществими.

Кои са любимите ти автори?

Не един и двама. На първо място Умберто Еко; за мен няма такъв гений, който да съчетава огромна ерудиция и талант. Друг, за когото веднага се сещам, е Гор Видал с тънката му, жилеща сатира – достатъчно е да си спомним неговият „На живо от Голгота“. Неоспоримо е майсторството и на Стивън Кинг, макар че този жанр не ми е много по вкуса и вероятно затова не съм писал нищо в тази посока. Няма да подмина и Ерве Базен с неговата трилогия „Писъкът на совата“, „Смъртта на кончето“ и „С глава в стената“, който – за мен – е един от майсторите на психологическата дисекция, ако мога така да се изразя. Няма да подмина и „Малкият принц“ от Екзюпери – книга, която е толкова многопластова, че в даден момент звучи дори езотерично. Разбира се, далеч не мога да се огранича само с изброените. Така или иначе този въпрос едва ли има точен отговор, защото сме живи хора и се променяме, развиваме се, а оттам се променят вкусовете и предпочитанията ни. Ако не е така, значи сме мъртви.

Необходимо ли е да се спазват определени правила и норми в изкуството?

Според мен, независимо от вида изкуство, правилата трябва да се научат много добре, за да бъдат нарушавани майсторски. Проблемът е, че докато се изучават, се случва човек да свикне с тях и впоследствие да забрави да ги промени „по свой образ и подобие“, да ги прилага в съгласие със своето светоусещане. Тогава може да се получи майсторски изпипана творба, която да няма дух. Ако изучаването на правилата се пренебрегне има опасност човек да реши да твори както намери за добре. Тогава е възможно да се получи нещо наистина добро, но в повечето случаи се наблюдава съсипването на иначе добра идея. Златната среда не случайно е Златна.

Какво е мнението ти за съвременното българско изкуство ?

Независимо за какъв тип изкуство става въпрос, има много добри творби, но нерядко те страдат от вторачването в битието ни. Далеч съм от мисълта, че трябва да бягаме от него (и да искаме не можем), но прекаленото фокусиране в калта на живота често пъти оставя тежък привкус. Някой беше казал, че литература, която навява отчаяние, е престъпление, но според мен това се отнася за всяка една област от изкуството. От друга страна, ако се фокусираме единствено върху житейските проблеми в България, никога няма да можем да „пробием“ навън: те са твърде неразбираеми за хората, които не са живяли тук, които не са преживяли това, с което се сблъскваме почти всекидневно. Канадски филмов критик беше писал, че този проблем се наблюдава и при канадското кино: то е толкова насочено към местните проблеми на канадците, че е неразбираемо за хората извън Канада. И действително, да се сещате за някой канадски филм? Пак казвам: това не означава, че трябва да пренебрегваме действителността или да я замаскираме в шарени багри, но прекомерното й експониране вреди не по-малко от нейното пренебрегване. Действието в един роман например може да се развива в България, героите да са българи, но историята да е описана по възможност така, че да е разбираема за всеки един човек по света (а далеч не всеки би разбрал да речем, как може хем да е модерна столица, хем булевардът да е в дупки; хем да е нов „Мерцедес“, хем да е с допълнително монтирана газова уредба). Тогава ще имаме реалния шанс да излезем по широкия свят, защото талантите ги имаме.

 Можете да откриете разказите на Филип Данчев и Ива Касабова в блога им:

http://malkiatprintz.blogspot.com/

или да ги последвате в тяхната страница във "Фейсбук":

https://www.facebook.com/IvaKasabova.FilipDancev