вторник, 8 октомври 2013 г.

Ангел Колев със сърцата поезия, която докосва читателите

Представяме ви съвременния поет Ангел Колев, чиято поезия влиза в сърцата на все повече и повече хора. Ангел обича често пъти да се представя така: икономист по професия, а по душа не казва, че е ангел. Но въпреки неговото скромно и усмихващо представяне, Ангел печели първо място в раздел поезия на националния конкурс „Търся издател” за 2012 година с над 3 000 гласа. Все още обаче няма издадени стихосбирки, въпреки, че почитателите на поезията му гласуваха своето желание да държат негова книга със стихове в ръцете си. А с Вас, читатели на Артновини 365, споделяме едно откровено интервю с Ангел Колев: 

 От какво черпиш вдъхновение? 

От самия живот - от една сутрешна разходка в София, от разговор с интересен човек, от прочита на хубава книга. Обичам също така да ходя на кино, така че и оттам идва вдъхновението ми. Не на последно място е и музиката - аз почти никога не оставам без нея. Мелодиите, текстовете по някакъв вълшебен начин ме карат да се чувствам като гостенин на този странен свят. А после пък да разказвам впечатленията си от моя. Разбира се влияние имат и спомени от детството, понякога си самия ти в стиховете. На практика всичко може да те вдъхнови - птича песен, морето, дъгата, залеза на слънцето, вярата, надеждата, любовта. Понякога може да се получи само от един поглед, една усмивка или дочута случайно фраза. 

 Какво е за теб изкуството? 

 Изкуство е всичко, което ме кара да се чувствам пак дете. Бягство от стреса може да го наречете също. То е нещо, което те предразполага да бъдеш откровен - първо със себе си, а после и с останалите. Няма определена форма - може да бъде и живопис, мелодия, театър - всичко. Помня, че когато имах възможност да посетя Лувъра - останах там повече от 6 часа и гледах с такава наслада световните шедьоври, че щяха да ме заключат в една от галериите. Но мога да се зарадвам от сърце и на една наивна детска рисунка, на полета на птиците, на величието на планината - и това също е изкуство.

 Опиши поезията с една дума. 

Дишане. Мога и да си взема дълбоко въздух и да не пиша дори година - правил съм го.
Но си е дишане.

Вярваш ли в нещо и в какво? 

 О - вярвам в много неща. Вярвам в това, че доброто накрая винаги побеждава. Макар и накрая. Че истината е по-красива от лъжата. Че съвестта е тази, която ти позволява да спиш спокойно нощем. Че морал не е само термин от миналото. Вярвам в любовта, силата на свободата и в това, че България я чакат добри дни. 

Любим спомен от детството? 

Аз съм имал прекрасно детство, както и голяма част от нашето поколение. Нямаше интернет и телевизия, които са наркоманиите на 21 век. Имахме цял един ден на разположение и освен училището всичко друго бе игра и забавления. Имахме един страхотен двор, където се събирахме, бяхме задружна компания и на улицата. Киното също беше любимо забавление, плажът също. Оставахме след училище в двора му, много спортувахме. Просто цялото ми детство е един незабравим спомен. 

 Ще споделиш ли твои любими автори? 

Аз ще си призная, че освен, че не пишех допреди четири години и рядко четях поезия. Предпочитах прозата - и сега е така. Поезия чета предимно в интернет - Фейсбук основно, където и публикувам. Така че сравнително наскоро открих един нов и наистина красив свят. Любимите ми автори - Димчо Дебелянов, Пейо Яворов, Иван Вазов, Елисавета Багряна, Христо Ботев, Никола Вапцаров, Христо Смирненски, Петя Дубарова, Атанас Далчев, Дамян Дамянов, Камелия Кондова, Николай Милчев, Маргарита Петкова, Ивайло Балабанов, Виолета Христова. Идва и младо, но талантливо поколение - тук бих споменал Елена Денева, Елица Мавродинова, Елица Стоянова, Мартин Спасов. Разбира се и световни величини като Шекспир, Пушкин, Блок, Ахматова, Есенин, Бърнс, Бодлер, Хайне, Руми и много други. 

 И какво ги прави такива? 

Трудно е да се каже - може би просто това, че успяват да стигнат до сърцето ти, това че след като ги четеш оставаш с впечатлението, че ти самия разговаряш с тях, че присъстваш на събитията, които рисуват. Че те канят на разходка сред чувствата си. Че са искрени и освен, че са рицари на словото са и пазители на така необходимите ни, особено в 21 век общочовешки ценности. Защото поетът е преди всичко човек - а когато той е и пример за другите в живота, значи трябва да му вярваш. Просто трябва.


Необходимо ли е според теб е да се спазват определени правила в изкуството? 

Не считам, че може да има правила в изкуството, а и не трябва. Всеки творец е по своему уникален. Все едно да обясниш на някой, у когото липсва талант как се рисува и после той да стане велик художник. Същото е и за писането - не можеш да се научиш да го правиш след като си посетил някакви курсове. Да, може да те обогати срещата с талантливи автори, но ти трябва да си останеш различен. Иначе какъв е смисълът да си творец? 

 Какво е мнението ти за съвременното българско изкуство? 

Мисля, че след периода 1989-1997г., когато изкуството се беше превърнало в изоставеното дете на държавата, а като че ли и самите хора се поотдръпнаха от него, имаме вече една по-светла картина. Театърът и киното са във възход, разбира се те са и най-ухажваните от властимащите. Винаги сме имали добри актьори - сега вече имат възможност да си изкарват прехраната с това, което обичат. Може би трябва да се отделят повече средства за литературата, българската имам предвид. Да се организират конкурси и на тях да могат да се откроят новите наши талантливи писатели и поети. Не всеки може да си позволи да издаде на собствени разноски книга, а Министерството на културата, общините и евентуално спечелени европроекти биха могли да помогнат. Иначе стигаме до положение първо да си известен, а после медиите де те промотират и като талантлив. А таланти в България дал бог - и музиканти, и художници, и писатели, и актьори и т.н. Това, което ме радва е, че има засилен интерес към изкуството в последните години - виждам го и на представяния на стихосбирки, посещения в галерии, книжарници, кина и театри. А хората не можеш да ги излъжеш – значи е хубаво. 

Споделяме за Вас, читатели, стиховете на Ангел КолевДух, Родина и Истина. И Ви оставяме да им се насладите: 

Дух 

Ще приседна на твоята маса, 
 сякаш порив на вятъра див, 
 на шега ме е пуснал да сляза, 
 от небето, завърнал се - лист. 

Ще надзърна в очите ти черни. 
 Знай, ще пия от твойта тъга, 
 чула дивните птичи концерти, 
 ще проблесне издайна сълза. 

А - отсреща за тебе ще спорят, 
 пак сами ще си тръгнат, уви... 
 Ти си най-непристъпната роза, 
 по-студена от всички... луни! 

Ще направиш позната гримаса, 
че мъжете не схващат - от раз, 
те поръчват с поредните чаши, 
от надежда... и обич... и сласт. 

Виждам, ти си до болка красива, 
пак си вплела в косите звезди! 
Снежно бяла мечта... моя Дива, 
искаш, май да побъбрим, нали? 

Знам, че зимите тук са студени, 
в тях не съм - твоя наръч дърва, 
вместо пламък в камината стене, 
с теб се моли, за мен любовта! 

Мила, ти, ти до днес не повярва, 
в плът, че липсвам на тази земя, 
че сломен от проклетата карма, 
там се скитам... немил и недраг! 

Чуй сега. Ще остана... За малко. 
Знам, че мислиш за мен. Поплачи. 
Ще те чакам. Обичам те! Жалко е. 
Но - ти, още не тръгвай... Прости! 

Родина 

Ще пишат за Родината, 
на онзи ден... пък аз си, 
изпуснах насред римата, 
днес точно - тези фрази. 

Защо ли... Непростимо е, 
пред всички ще разкажа, 
че с пръсти недоимъкът 
замазвал е - пейзажа ти, 

а ставаш все по - хубава, 
виж, как... ще остаряваш, 
щом пак велик е Дунавът, 
рай, слънчев - Ропотамо, 

в най - синьо е небето ти, 
щур, птичи дом - гората,
 морето ражда истинност, 
клас житен - равнината! 

И вече виждам, клетнице, 
щастлив съм от съдбата, 
богатства, да, несметни са, 
но чужда, там земята им! 

А - след години, Майчице, 
щом свише знак ми пратят, 
останките ми - тленните - 
смести ги... в два квадрата! 

Истина 

И по пътя към своята истина, 
вместо кон, оседлал колело, 
ще научиш езика на мислите, 
ще си меч, после щит и перо! 

Че животът е странно понятие, 
днес поток - утре бурна река, 
що те носи към новото някъде, 
в дом от слама... или не - в палат. 

Ще посрещаш луните разплакани 
и с мечти ще се топлиш в студа, н
ай-боли след несбъднато чакане, 
ала - всички сме земни! Съдба... 

После слънце ще сгрее душата ти, 
твойто крехко човешко сърце, 
в миг отпило любов ще е с вятъра, 
смел, прелитащ над всяко море. 

Ти ме питаш: А има ли истина? 
Как ще знаеш... Кога? И къде, 
си я взел за цветчета разлистени, 
за любимо момиче... щурче, 

дето в летните вечери радостно, 
омагьосва ни, в чуден концерт, 
за стиха, който някой написал е, 
друг усмихнал, а ти си прочел.

 Аз не вярвам във общата истина, 
аз не виждам - през твойте очи. 
Зная само, светът, че безмислен е 
без любов, свобода... и мечти

Няма коментари:

Публикуване на коментар