" Къде са моите думи?" - попита първото джудже.
" Кой е откраднал мечтите ми?" - попита второто джудже.
" Къде е моята вяра?" - попита третото джудже.
" Кой е разпръснал надеждите ми? - попита четвъртото джудже.
" Къде е моята истина?" - попита петото джудже.
" Кой е сменил съдбата ми?" - попита шестото джудже.
" Къде е моето бъдеще?" - попита седмото джудже.
Никое от тях не вярваше в приказки.
Всеки човек вярва в това, което мисли. А какво е вярата според писателя Тома Троев ще разберете като споделим един откровен и приятелски разговор с него, както и негови творби по темата. Вярваме, че ще ви е интересно да прочетете:
"Тайното евангелие на Тома" не е нищо друго, а опит да изразя вярата си. Опитвал съм и по други начини, с философски и научни понятия, но мисля, че този е по-добър и при всички случаи по-интересен... Ще се опитам накратко да ти отговоря: Първо – вярвам в развитието. Това, което наричат Вселена, се развива, и ако го оприличим на плодно дърво, тя е започнала от едно малко семенце. Някои казват, че това семенце е Бог.
Интересно.
Аз не знам.
Големия Взрив го наричат някои.
Но по-важното е, че накрая в короната се появява един цвят /или много/, а след това безброй, милиарди семенца, това са хората. Така че, ако има смисъл, този свят и въобще цялата тази голяма Вселена, то не е в друго, а в хората. Иначе просто нищо няма смисъл. Хората са най-важни на този свят, всички тези 5 ли – колко милиарда, и всеки един е буквално повторение на онова единствено семенце в началото. Някои биха казали на Бога. Както виждаш, моята философия е много оптимистична, защото вярвам, че всички хора са подобни на Бога. Тоест, че са призвани да бъдат творци и са родени да бъдат безсмъртни. Но с една малка разлика, между това и църквата.
Точно (съ)творение...
Всъщност разликата е много голяма. Всичко това се отнася за семената /хората/, които ще бъдат узрели. Уви, това не се отнася за нас. Казах ти, че вярвам в развитието. Земята е цвят. Ако има нещо вътре, това са по-скоро зародиши на истинските семена. Цветът трябва да се развие, семената да се оформят и да узреят... И тук е ужасният песимизъм в тази философия. Всичко това не се отнася за нас. Ние днешните хора сме все още несъвършени. Незрели. Нетрайни. Да, Бог е в нас, но не в пълното си проявление, не в своя завършен вид. Все още не сме истински творци и не сме истински безсмъртни. При църквата е обратно: тя обещава безсмъртие на всички и то без никакво усилие от наша страна. Аз не вярвам, че ние ще бъдем безсмъртни. Но вярвам, че някога, не знам кога, хората ще постигнат безсмъртие и всеки един ще бъде истински творец. А истиниски творец означава да създаваш реални светове.
Може би безсмъртието е това, което живее в творчеството чрез нас, когато ние живеем чрез Бога...
Това, което можем ние днес, е да създаваме най-вече светове от слово.
Поезия...
И притчи.
И метафори.
Буквални.
Бях щастлив, като копая, копая, попаднах на жилка, а после на цяло находище. И всичко пак идва от фолклора. Място, където всеки е ровил и копал и вземал – песни, приказки... То е като в гора, където всеки е ходил за дърва и вземал, влачил... Накрая няма нищо за вземане, ни дърво, ни клон... само някакви жалки съчки. Ето тези малки съчки са фразеологизмите – нищо работа, обаче като ги запалиш...
И става огнище...
Сега се сетих за едно стихо, по този повод. Това май е много удачно за буквалните метафори.
Да си дойдем на буквите.
Той е голямо дърво.
Най-често мълчи като пън,
понякога е дървен философ,
а понякога така се надървя...
Да, голямо дърво е.
Има много трески за дялане.
Така че, давайте,
направете го на трески!
На хубави трески за подпалки.
Толкова много подпалки
ще станат от него,
че може да подпали
целия свят.
Ама това май не става, не е много лирично.
Даже си е на място.
Аз много си харесвам едно със заглавие: „Много съм загубен”. Много ми подхожда.
Много съм загубен.
Къде ли не се търсех.
Не мога никъде да се намеря.
Първо при философите се търсех.
„Абе, много си загубен, казаха ми те,
и нас ни няма, ама си мълчим!...”
После при политиците се търсих.
„Абе, много си загубен, казаха ми те,
тука всичко е скрито и покрито...
Тука, каквото и да търсиш –
няма да намериш!”
Отидох и при дяволите долу.
И там ме няма.
Отидох и при ангелите горе.
Там пък въобще ме няма...
Никъде ме няма.
Никакъв ме няма.
Вече нито ям, нито спя, нито правя секс.
Много, много съм загубен...
Загубен съм, че даже и отгоре.
Ако някой ме намери –
веднага да ми се обади!
То май всички сме се загубили из превода на метафорите.
Глава от "Тайното евангелие на Тома".
ПРИТЧАТА ЗА ПЛОДНОТО ДЪРВО
И като беседваше Иисус със своите ученици в една плодна градина под Елеонската
планина, дойде при Него книжовник, учен и разсъдлив, и като искаше да се похвали, рече Му:
"В необятността на това, що елините наричат Космос, виждам аз величието на Бога." А Иисус му каза: "Виж това плодно дърво, покълнало е от малко семенце и полека, с годините, е станало такова; но кажи ни сега, прочее, в кое от всичко откриваш величието на промисъла: в корените, в ствола или в клоните, или в листата, или в плода или в семената му?" "Нито в корените, нито в ствола виждам аз величието на промисъла, отвърна книжовникът, нито в клоните, нито в листата, нито в плода, а най-вече в семената му, защото семената са завършекът на началото, но умножено по сила и брой." "Така и в Космоса, рече Иисус, не безброя звезди, не сиянието на кометите, не твърдтта на планетите, не дори и Земята, а най-вече в хората е величието на Бога." И почудиха се всички на думите Му. И казаха някои: как да разбираме, разтълкувай го, а други: лесно е, корените, стеблото, клоните, листата - това е Космоса, Земята е плода, а семенцата сме ние! И почуди се / на това / книжовникът, и рече: "Ако е така, тогава къде е Бога? Него Го няма?!" "Ти го каза." - отвърна Иисус.
Когато си горе...
Когато си горе – каза Олдрин*
виждаш, че в целия космос
само Земята има цвят.
Изгубен си
в невидимата корона
на огромно дърво
сред хаоса от клони.
Когато си горе, от дървото
не можеш да видиш гората.
Когато си горе, от клоните
не можеш да видиш корените.
Когато си горе,
виждаш само Земята.
Усещаш само космическия вятър
и трептенето на листата...
Когато си горе, разбираш,
че Земята е цвят.
Единадесет свята – 13 май 2012 г. Тома Троев
Моят любим писател от детството, Исак Бабел, авторът на "Конармия", когото смятам и за мой учител в писателството, пише: "И двамата гледахме на света като на ливада през май. Като на ливада, по която ходят жени и коне." В детството две неща изпълваха живота ми: брега и морето. След това с жените станаха три. Живял съм на много други места, но винаги съм се връщал край Бургаския залив, където съм роден. Пиша за този бряг, така се казва и първата ми книга с разкази: "Папурният бряг". Пиша за "Моето място" - така се казва втората ми книга със стихове. Смятам, че поезията се родее с физиката, първата ми поетична книжка е "Физика на поезията", издадена в Пловдив. За друга моя книга, която още не е издадена, но е готова за печат, ми казаха, че се спирам и описвам всяко камъче по брега. Така е, пиша бавно... и с любов. Името ми е свързано с "Тайното евангелие на Тома". Не вярвам в прераждането, не съм и далечен родственик на библейския Тома Неверни, макар че бих искал... Но пък, кой знае, защо иначе и аз ще съм се родил такъв голям неверник?! Смятам за най-щастливо събитие в моя писателски живот идеята за "Буквални метафори". Смятам накрая, че хубавите неща стават на третия път, затова и се подписвам: Тома Троев
Необходимо ли е да се спазват определени правила в пистелството?
Специално за поезията, макар, че е най-свободното нещо, също не може без правила, иначе не е поезия, не е професионализъм, а аматьорство. Какво означава "професионализъм"? То е да речем, както във физиката. Един човек, за да научи законите на природата, взема учебника по физика и от там научава всичко. Така за поезията, ако иска да пише поезия, един човек първо все пак трябва да знае основното, това, което е била поезията допреди него, какви са били правилата. Но всъщност, нито физиката, нито поезията са в учебниците. Там, е дадено това, което вече е открито. От там насетне, във физиката ученият, ако иска да е истински учен, трябва да се стреми да открива нови неща, дори и да са малки или дай Боже, нещо по голямо... От там насетне и в поезията поетът, ако иска или има талант, трябва да открива нови неща, нова образност, нови метафоричност... Там вече няма правила, защото никой не знае предварително как ще се развие науката и какво ще бъде открито. Както и как ще се развие поезията и какви нови поетики ще бъдат открити. Поетът, както и физикът, е творец, откривател на нови светове. При физика те са материални, а поетът сътворява нови светове със словото. Но кой може да каже кои са по-трайни и по реални?
Критиците?
Едно е сигурно, че и физиката, и поезията са двете най-чисти проявления на божията искра! А третото, най важно проявление на божията искра - е любовта.
То е много ясно: отнася се не само за физиците и поетите, но и за всички хора... Е, поне за мъжете съм сигурен. Не са парите, а любовта е градивната, творящата сила.
Риторичен въпрос е това за мъжете и жените.
Не знам, но съм сигурен, че дълбокият подтик за нашите действия са жените... Все едно дали пишеш стихове, строиш къща, или правиш пари...
И всичко все се върти около любовта?
Любовта е действена сила, невидима като притеглянето, като гравитацията! Но също толкова всеобхватна и мощна.
Като вселената.
... Да, или казано обратно, любовта върти всичко... Всъщност, строго погледнато, не е така, гравитацията върти всичко... Но се връщам в началото, нали ти казах, че вярвам в развитието. В този смисъл любовта все още не е толкова мощна движеща сила, така, както са другите "природни" сили.
Тъкмо си мислих, че развитието и гравитацията са две различни сили. Или гравитацията е част от любовта?
Различни по характер. Ще ти дам пример: Представи си, че Бог е поискал да направи този
свят за една жена. Защото е бил толкова влюбен в нея, че е искал да направи нещо, достойно за нея? Искам да кажа, че след 200 или 1000 години мъжете ще имат още по-голяма творческа мощ и сила да правят материални неща, много по подобни на Бог. Но пак ще го правят движени от любовта.
А тази жена колко дълго ще се наслаждава на всичко това?
„А тази жена колко дълго ще се наслаждава на всичко това?” Това е въпроса. Преди 200 години средната продължителност на човешкия живот е била около 40 години, факт. Медицината се развива, а пък и жените живеят по-дълго. Пожелавам ти такава къща с басейн и градина, и да и се наслаждаваш дълги години!
Мерси, Тома. Радвам се, че те зная.
Стига, нали знаеш, че те обичам.
И аз те обичам.
Писателят Тома Троев е роден 1953г. в гр. Бургас. Завършил е българска филилогия и история през 1978 г. във Великотърновският университет "Кирил и Методий". Работил е като възпитател, учител, директор на училище и журналист. Първото си стихотворение публикува във в-к "Учителско дело". Преди 1989г. е бил секретар на литературен клуб "Пеньо Пенев" в гр. Пловдив и редактор на литературното списание "Хълмове" към Профсъюзен дом - Пловдив. Прави опит, заедно с други пловдивски поети, за издаване на независимо литературно списание, но до такова издание така и не се стига. През този период работи усилено и публикува свои творби в периодичния печат в Пловдив, Бургас и София, негови стихотворения излизат в сп. "Тракия", "Отечество", "Пламък", "Море" и др. издания. По-късно, през 1993г. част от тези творби са поместени в първата му книга: "Физика на поезията". След 1989г. живее и работи последователно в Пловдив, Бургас и Поморие, където е редактор на литературното списание "Яр", излизащо до 2000г. Край морето се раждат идеите за другите му две книги: "Моето място" - поезия и "Папурният бряг" - разкази, които излизат от печат в Бургас през 2008г. Член е на бургаския литературен клуб "Артпиерия", участва в рецитали и литературни четения, където представя творбите си. Новите си творби публикува в литературния сайт "Хулите", където подготвя за печат следващите си книги: "Бавни пътешествия в залива" и "Тайното евангелие на Тома" - проза, и "Буквални метафори" - поезия.
Тома Троев е член на УС и главен координатор на ДРД "Идея за България" за страната.
Тома Троев постави началото на инициативата „Поезия в Поморие”, която се проведе на 15 и 16 август 2013 година с участието на съвременни български поети от цяла България – Александър Бакалов- Бургас, Александрина Шаханова – Русе, Васил Костов – Созопол, Диана Павлова – Пловдив, Живка Василева – Бургас, Иван Кехлибарев – Бургас, Ивайло Терзийски – Лондон, Илко Илиев – Сливен, Мариана Праматарова – Бургас, Мина Кръстева – Несебър, Надежда Радева – Русе, Румяна Дюлгерова – Бургас, Светла Гунчева – Бургас, Станислава Немска – София, Стоимен Стоименов – Бургас, Таня Сарандева – Созопол, Тома Троев – Поморие.
БЪЛГАРИН
Макар да знае две и двеста,
мълчи си и не вдига шум.
Животът му не е от лесните,
но има той едно на ум.
За друг е зърното.
За него - сламата.
И някой тайно лее му куршум.
"Надежда - казват му - за тебе вече няма!"
Но има той едно на ум.
Алеко може да е или Ганьо,
а гостите: кой сват, а кой пък кум,
на сватбата, когато го поканят,
те също имат си едно на ум...
Застанал между двата чужди свята,
като просяк край някой царски друм
и да брои - все пет пари в ръката!
Плюс тази, дето е на ум.
И виж сега държавата каква е:
на клечка тя поднася ти локум!
Когато ти и зъбките ѝ знаеш,
не зъб ѝ имаш, а едно на ум.
Макар, че вечно е срещу закона,
мечтае за законите на Крум.
И злото продължава да го гони,
стоглаво, а пък няма капка ум.
Как искам някой ден да бъдеш първи,
земята ти - космичен аеродрум...
А Господ може и да не е българин,
но... има си едно на ум!
Тома Троев
