неделя, 1 септември 2013 г.

"Да бъде приключение" и Ива Касабова

Ива Касабова е автор както на множество разкази, така и на романа “Да бъде приключение”, написан съвместно с Филип Данчев, когото Ви представихме преди дни. Ентусиаст, който гледа на живота с любопитство и е любопитна за всяко ново достижение в почти всяка една област на човешкия дух, Ива не се отказва от надеждата си, че хората в България могат да живеят много по-щастливо, ако престанат да се сравняват с когото и да било и се обърнат към своите корени. 
 От какво черпиш вдъхновение за творчеството си? 

Ива Касабова - автор на романа "Да бъде приключение", написан заедно с Филип Данчев
Не предполагах, че един такъв въпрос ще ме затрудни да отговоря, но действително ми е трудно да посоча конкретен източник на вдъхновение. Винаги съм си се представяла като разказвач на истории, който би се радвал ако някой се заслуша в разказа. Ако освен това се развълнува или замисли над историята, това вече е истинско постижение. Някои от историите ги измислям, други наблюдавам в реалния живот, а понякога съчетавам реална случка с въображаема за повече въздействие. Ето сега дори мога да кажа спокойно, че хората, типажът им, е един от източниците на вдъхновение. Например в разказа “Из дневниците на несподеленото” има определен типаж хора. Разбира се историята е измислена, но терзанията на героите могат често да се срещнат в хората около нас. Друго, което би ме накарало да напиша дадена история, е определено състояние, както в “Падналият ангел”; чувството на несигурност, сломеният дух, както и неразбираемото и необяснимо чувство – любовта. “Любовта е състояние на духа – му казваше ангелът, а той все не я разбираше и продължаваше да пита...”. 
 Има разбира се и моменти, в които просто изпитвам необходимост да напиша нещо, без да имам предварителна идея. Тогава просто взимам двама – трима или повече герои, представям си ги как изглеждат и ги забърквам в някаква история. Така се роди разказът “Да свалим картите”. Мога да кажа, че това е най-забавния начин на писане, като децата когато играят с играчки и си фантазират разни случки, за да се забавляват. 
 Кога и как започна да създаваш своите произведения? 
 Всъщност първите ми опити са още в тийнеджърска възраст, но не бях постоянна и нямах време за писане. Тогава много преувеличавахме, измисляхме, доукрасявахме разни лични случки, за да е по-интересно като си говорим. Може да се каже, че тогава съм измислила и първите си разкази с неочакван край, както и много тийнеджъри по света вероятно, но аз действително се опитвах да ги запиша. Е, тогава така и не ми остана време. После изоставих тази идея и животът ме завихри в друга посока – работа, семейство, дете. След раздялата с бащата на сина ми имах достатъчно време за писане. Синът ми беше малък, лягаше си рано и аз пишех своите истории вечер. Истинският стимул обаче дойде неочаквано. Попаднах на един разказ на Стефан Кръстев в blog.bg, който ме впечатли. Тогава създадох и своя блог. Публикувах няколко кратки истории и се изненадах, че предизвикват интерес или дебат. Спомням си, че Филип Данчев, с който сме съавтори на романа “Да бъде приключение”, беше един от любителите на историите ми. Той много ме е окуражавал да пиша и продължава да го прави. 
 Какви са темите, които влагаш в творбите си? 
Темите? Ами темите, може би са най-експлоатираните в изкуството: за любовта, приятелството, ревността, недоверието, изневярата... да кажем, че са чисто човешки, но те не са в основата. В основата на историята за мен е важен героят, неговите чувства, мисли, философия, постъпки, подбуди, заблуди, дилеми... С Филип често сме си приказвали, че, според мен, ако няма някаква труднорешима дилема пред героя, историята не е достатъчно интересна. Хубаво би било читателят да се запита как би постъпил самият той, ако беше на мястото на героя, но не всички истории трябва непременно да имат такава задача. 
Писателят Ива Касабова
 Вярваш ли в нещо и в какво? 
 Вярвам в Бог. Вярвам, че таланта, мисълта и въображението са божията частица в човека. Изкуството само по себе си е резултат на този Божи дар, с който човекът е привилегирован. Е, някой е надарен повече, друг по-малко, но човек без такъв дар няма. Затова винаги съм смятала, че когато човек влага част от себе си в своята работа – независимо дали е шивач, обущар, създател на мебели, че дори и търговец – е надарен с инструмент от Бог, благодарение на който твори. Затова е непонятно за мен да се използват даровете за създаване на разруха и унищожение – оръжия, системи за ограбване на хората, механизми за влияние и манипулации и т.н. или както му казвам “злият гений”. Има разбира се различни философии и дуалистични учения защо едни хора използват ума си за добро, а други за зло, но за мен творчеството в човека е Божий дар, който едни използват, а други пропиляват. Филип има история на тази тема, засегнал я е в разказа си “Невъзможност”. По тази причина и съм убедена, че човек е най-щастлив когато работи това, което му се отдава най-добре и се чувства във вихъра си. Най-ужасното престъпление, което може би родителите извършват, е да ограничават творчеството в децата си – разтуряло, блуждаело, не си учело уроците, защото пак се е занимавало с “глупости” и прочее – е може би възпитателно за съвременния светски човек, но е необходимо на децата, за да открият какво наистина им харесва и умеят да правят. Аз съм печатар по професия и харесвам работата си, чувствам се във свои води; за писането не мисля, че съм кой знае какъв талант в сравнение с други автори, но със сигурност ми харесва да пиша. Така, че дали като хоби, дали като професия, човек би трябвало да използва въображението си и да не се съмнява, че е създаден творец, а щом е творец трябва да твори. 

Кои са любимите ти автори? 

 Не съм се замисляла за авторите като цяло. Имам по-точно любими книги: “Малкият принц”, “Параграф 22”, “Пилето”... Тери Пратчет е един много интересен автор със страхотно въображение и чувство за хумор. Трудно ми е да определя някой като любим и по-малко любим или просто харесван. Всичко зависи от това какво ми се чете според настроението. Може да бъде фантастика или фентъзи, криминален роман или ужаси и ако ме впечатли книгата, значи авторът си е свършил работата. Например изчетох “Хари Потър” с интерес, но не бих се впуснала да чета всичко на Джоан Роулинг, само защото ми е харесала историята за малкият магьосник. Всяка книга ме пренася в свой собствен свят, в който преживявам нещо вълнуващо или не чак толкова, затова стилът на автора е по-малко значим за мен, отколкото историята, която е разказал. Разговарях веднъж с човек, който непрекъснато чете и когато му казах всичко това, той ме определи като потребител, а не, да речем, като ценител. Вероятно е прав, но аз съм много откровена, когато става въпрос за изкуство и ако някоя картина не ми харесва, не се притеснявам да го изразя, независимо, че всички смятат художника за гений. Може би така: както творецът твори според възможностите си, по същият начин и публиката го оценява според възможностите си и не мисля, че лицемерието може да промени това. 

Необходимо ли е да се спазват определени правила и норми в изкуството?
Ива Касабова

 Предполагам, че би било добре да се спазват определени правила и норми, но аз не ги спазвам, защото не ги знам. Филип беше намерил материали за творческо писане и имаше упражнения, за да се развият уменията на желаещият да пише. Опитах едно – две упражнения и нищо не се получи. Не мога да внимавам за нормите и правилата и това вероятно е грешка. Затова нямам нищо против историите да преминават през сериозна редакция от хора, които имат необходимите знания, за да се подобрят творбата. Така или иначе, със или без правила и норми, всеки човек има свой собствен почерк. Моите правила са три: историята трябва да има начало, среда и край. Началото трябва да е интригуващо, за да подтикне читателят да чете по-нататък, в средата трябва да се изложи основното, а в края – развръзката. Въпреки че много от историите си оставям с отворен край, не мисля, че имам такава, която внезапно свършва и не се разбира какво се случва на финала. Отвореният край е например, когато героят попада в болница, но дали ще излезе жив от нея, предоставям на читателя да реши. Обичам да оставям по малко надежда, че може да стане някакво чудо и героят да се измъкне, пък макар и на косъм. В “Да бъде приключение” е описано това чувство, когато героинята иска да доразвие края на историята, която й разказват, защото се надява, че нещата могат да се подредят по по-благоприятен начин. Така че нека читателят допише края както му се иска да бъде, дори го демонстрирах в блога си преди години когато един от читателите беше останал разочарован от края на “Да свалим картите”. Тогава специално за него написах още един край, като продължение, за да му покажа, че не е задължително историята да свърши точно сега и точно така, както съм я завършила, а може да си я пресътвори. 
 Какво е мнението ти за съвременното българско изкуство?
 Мнението ми за българското изкуство е, че няма достатъчно поле за изява. То все още е заложник на протекции и спонсори. Има страхотни музиканти например, които свирят по клубове, но нямат път за развитие. Има много творци, които се реализират отвъд границите на България, но тук никой не чува за тях. Българското изкуство е по-живо от всякога. Хората творят и има наистина страхотни таланти. Интернет е едно добро поле за изява, но липсва професионалната помощ за развитието на таланта на даден автор. При писането например това са редактори, критици, хора, които би трябвало да дадат професионален съвет, за да помогнат на твореца да се изгражда и развива. Но в България почти във всичко е така. Хората
Ива Касабова - истински приклченец по дух
са самоуки в много области на живота, може би защото все още не сме погледнали на тази професионална помощ като на инвестиция или пък няма изградени механизми по които да се финансират, издирват и тласкат напред бъдещите хора на изкуството. В повечето случаи се търси бърза възвращаемост на капиталите и затова се набляга повече на онези продукти, които се доближават като стил до вече хитови и добре пласирани идеи. Изключително много се дразня когато някой български певец бъде сравнен с някой чуждестранен, например да нарекат Тони Димитрова – българската Джанис Джоплин заради специфичния, дрезгав глас, но като оставим тази единствена прилика, която дори не е съвсем пълна, защото Тони Димитрова има по-плътен глас, двете певици нямат нищо общо като стил, тематика и темперамент. Тони Димитрова има свой собствен репертоар, глас и талант и може да постигне много на световните сцени. Затова съвсем не е нужно да се сравнява с когото и да било, сякаш е нечия имитация. Изобщо, българското изкуство трябва да си създаде свой собствен характер. Нима латиното, регето или който и да било стил търсят начин да угодят на пазара? Те са такива, каквито са и пазара ги иска точно защото са такива, каквито са. Има много примери, в които се изумявам на парадоксите, на които ставам свидетел. Например скоро гледах американски филм – “Колибри”, в който за музикален фон имаше българска народна музика. В същото време в българските филми се използва чужда музика, това може да се види дори на трейлърите на филмите. Нека си припомним също, че най-доброто ни представяне на Евровизия е през 2007 г., когато Елица Тодорова и Стоян Янкулов спечелиха пето място с песента си “Вода”, което е жив пример за това, че българското изкуство може да бъде харесано и без да се стреми да имитира успешните вече продукти. Живеем във времена, в които до голяма степен идеите са изчерпани и точно затова мисля, че България има много какво да даде на света – тази специфичност на гласовете, съчетанието на богатия български фолклор с други стилове или импровизации, изпълнени с много музикалност, защото такава не ни липсва. Ниското ни самочувствие обаче или липсата на опит и изобщо цялото това самоучение и напипване на нещата на принципа проба – грешка, а може би и недостатъчното финансиране на изкуството, сякаш не ни позволяват да поемем риска да правим това, което смятаме че можем най-добре и така, както на нас ни харесва. Надявам се, че скоро ще спрем да се интересуваме какво мисли светът за нас и най-накрая ще се разгърнем и осъзнаем с какво безценно богатство разполагаме, а именно много талантливи и способни хора. 

 Някои от разказите на Ива Касабова http://malkiatprintz.blogspot.com/
 Можете да откриете Ива Касабова и Филип Данчев във Фейсбук:

Няма коментари:

Публикуване на коментар