Павлина Йосева - майстор на поетичното слово!

Павлина Йосева е поетеса, художник, автор е на поетични спектакли, които изпълнява, актриса на свободна практика, режисьор и оператор на няколко документални филма – и какво ли още може да се каже за един всестранно развит творец. Може би всеки, докоснал се до таланта й, установява, че тя е неизчерпаем източник на творчество и много енергия. Често пъти с Павлина се шегуват, че по ирония на съдбата е родена на 24 май и живее на ул. „Св.Св. Кирил и Методий”. Може би не случайно има такива съвпадения в живота й, а като майстор на поетичното слово в творческата й биография се вписват следните поетични книги „Трудна за сънуване”- 2006; „Още тишина” - 2011  и хумористичната  „Еротика по селски” - 2011,  която включва първите бългрски стихове, написани на североизточен диалект. Двуезичната книга „Отвъд тишината“ (преведена от Христо Граматиков на руски език), която е издадена през 2013 година и бе представена в Дома на писателя в Санк Петербург.  Павлина е носител на няколко национални литературни награди: през 2006-та – първа награда в конкурса „Ерато” на вестник „Уикенд”; „ Искри над Бяла”, 2010-та;  през 2012 - в конкурса на името на Биньо Иванов; и от конкурса  „Паметта на водата“ - 2013 в град Бяла ( област Варна) и с поощрителни награди  „В полите на Витоша” – 2011;  от конкурс за хумор и сатира в град Кубрат  -  2011;  от конкурса “ Искри над Бяла, 2013“. Член е на съюза на шуменските писатели и на градския писателски съюз в Санкт Петербург, Русия. Павлина не спира да обикаля България и да изнася пред своите почитатели поетичните си спектакли (от образа на хумористичната съвременна баба Мара, която е създадена от Павлина до всеки един лирически образ, който пленява

"Брегът на планетата" - акварел и акварелни моливи

многобройната й публика. 

Павлина Йосева е ръководител на направление „Театър” в Международна асоциация за българско изкуство по света”.

Като художник Павлина има участия в общи, международни и благотворителни изложби. Досега е осъществила осем самостоятелни изложби в България и чужбина.

От какво черпиш вдъхновение?

Вдъхновението е нощна птица, поне при мен. Идва след дългия  ден и влиза направо в съня ми. Буди ме, за да пиша, или просто не ми дава за заспя. Случва се и денем да ме връхлети, но    по - често се случва  по тъмно.

Какво е за теб изкуството?

Изкуството  е Живот!  Ако го нямаше, Животът просто би бил едно живуркане,  сведено до  най - обикновени неща като: събуждане, работа, ядене, пиене, отделяне, говорене, любене, заспиване... И щеше да бъде много тъжно. Изкуството осмисля живеенето и  пришива криле на дните и нощите ни!

Опиши поезията с една дума.

Аз май отговорих с предварение.:)  Криле!  Поезията е летене!

Вярваш ли в нещо и в какво?

Вярвам  в себе си. Вярвам в хората, в доброто човешко начало. Знам, че сме Тук,  за да разгърнем потенциала си до край, за да бъдем добри и да обичаме.

Любим спомен от детството?

Детството е  възторг.  В него не вирее тъгата.  Спомням си как вечер с моите сестри и  брат,  а през ваканциите и с братовчедите ми, пеехме до късно нощем.  Съседите често идваха да питат:

„ За какво пеете? Какво празнувате толкова често?“  А  ние отвръщахме просто:  „Празнуваме Живота!“

Ще споделиш ли твои любими автори? И какво ги прави такива?

Борис Христов, Петър Анастасов, Евстати Бурнаски... 

Има още, разбира се, но няма да изброявам всички любими имена.

Какво ги прави такива ли?! Истинската ПОЕЗИЯ  влиза  в сърцето и остава там. Без логика, без причина, без обяснения.

Необходимо ли е според теб да се спазват определени правила в изкуството? Какво е мнението ти за съвременното българско изкуство?

Задължително трябва да се знаят правилата,  дори и само, за да имаш правото да ги нарушаваш! :)

Но това е по скоро в рамките на шегата.  Без правила няма изкуство.  Дори в хаоса има вътрешен ред.  Свободата не значи липса на правила.  Аз смятам,  че трябва да се спазват точно толкова, колкото ни е нужно да бъдем верни и на себе си.

Може би точно,  защото времената са изключително предизвикателни,  на ръба на оцеляването,  има толкова духовност, толкова събития напоследък.  Хората имат

потребност да се хванат за нещо.  Спасението е  в  изкуството,  то ни прави ХОРА,  то ни свързва,  прави ни по-добри  и  съпричастни,  с една дума – по човечни.

Щастлива съм, че срещам толкова  талантливи  писатели  и  поети,  и съм благодарна за възможността да бъда приятел с много от тях.

ОЩЕ ТИШИНА...

І.

Измислям си. На пет години бях...
Възможно е да лъжа. И обратното.
Заровихме под младата трева
костюма и усмивката на татко.

От погледа на баба проумях,
че живите  невинаги  живеят.
На двора, зад квадратната чешма
накуцващ вятър болно агнеблееше.

А дядо се прихлупи под каскета си.
Канелката захапал, не лулата.
И се пресели с бъчвите в мазето.
Гризеше лук и го сълзяха лактите.

А мама... мама ...Мама побеля
и роклята ѝ ставаше по-тъмна.
На двадесет и шест. На сутринта
под веждите ѝ  нямаше разсъмване.

Сестра ми се изгуби в махалата,
като звънче из джоба на разсеян.
Дойде си привечер, напълно сляпа,
а в шепата си носеше щурчета.

По улиците, гълтащи вървенето,
и чуждите приличаха на близки.
Измислих си врабчета, за замерване,
на клоните обезразлистени...

ІІ.

Угасна гроздето. А под асмата
личаха още стъпките на татко.
С които се сбогувах - късен вятър,
дошъл да поиграе с мен за кратко.

А после се превърнах на очакване,
и не можах да свикна, че го няма.
Пораствах като коте. Оцелявайки,
все повече привързана към падането.

Роднините, назъбени от загубата
нарочиха я: мама е виновна.
Комшиите ни криха в махалата,
но аз без дом усамотявах двойно.

След време някой просто срещнал мама.
Билети ѝ предложил, за театър.
И стана бяла шаферка сестра ми -
на черна булка, плачеща за татко.

ІІІ.

А мама си отиде през октомври.
И оттогава всеки дъжд задавя.
Отнетото завинаги ще помня,
без вятъра - последен и разлайващ.

Издиша струйка дъх - горещо-леден,
превръщайки тъгата си на минало.
Мълчахме като вещи. Непотребни.
Ръката ѝ  в ръката ми изстиваше.

Дойдоха три съседки-оплаквачки.
Измиха я с оцет. И я облякоха.
Приятелите... Просто непознати,
в безсълзие за себе си проплакваха.

По стълбите надолу я понесоха-
красива под цветя и тихи думи.
А после във земята я посяха,
за да поникне пак. По новолуние.

ІV.

И в тишината -
още тишина.
От бряг до бряг.
От канара до камък.
Гори голяма
празнична луна.
И две звезди.
Една от тях е мама.

ВКУС НА ВЕЧНОСТ 

 Комата е в стаята, при мама. Вечерта е тъмносиня хала. 

Въздухът не стигаше - грамаден, и ненужен като щедър залък. 

А в леглото - нейната пустиня - гънки пясък, сякаш е навяван. 

Докато усещах, че я има, бавно осъзнавах, че я нямам. 

 Палнах Светлина! Хиляда свещи. Вън заключих много страшен вятър, 

дето може да гаси горещо, дето може да затрие Вяра. 

Бях голяма, колкото вратата. Мама ме погледна изпод вежди. 

Стисках зъби, вкопчена в ръката ù, докато усетя вкус на Вечност. 

 Двете ми сестри – вода и огън, смаяни, на Господа в капана, 

шепнеха крещейки, че не могат... Без земя на дъно ще пристанат. 

Нужен беше някой чудотворец, който скубе звуците от лира. 

Гледах и не вярвах на прозореца. Светеше луна като секира. 

 ПО-ТЕЖКА ОТ МОРЕ... 

 Изгубен мрак. Брадясал капитан. 

Виси звезда. Вълни. Брегът го няма. 

Лулата му дъхти на стар тамян, 

а корабът е храм. Но е продаден. 

 Сирените не пяха ли добре?! 

Не смеят да го гледат. Не се смеят.

 Една сълза – по-тежка от море. 

Една жена бе скочила от кея.